Пламен Джуров поведе Симфоничния оркестър на БНР (21. 10.) в богатия с разностилието си тонов свят на композиции от Хераклит Несторов, Астор Пиацола, Даниел Бинели и Жорж Бизе. Като изключим стиловия тандем на аржентинците Пиацола-Бинели, другите двама композитори са на респектиращо разстояние и от двамата тангерос – гениалния и следовника му, и помежду си. Привличаше събирането на толкова различни творби: до преливащата от елегични настроения и цветове Поема-ноктюрно на Несторов се озоваха “Адиос, Нонино” на Пиацола и Концертът за бандонеон и оркестър на неговия ученик и сподвижник Даниел Бинели, а след тях – двете сюити по “Арлезианката” на Бизе. Странни, наглед, съчетания! Но както всичко, което учудва от пръв поглед и тази комбинация се оказа съвсем способна, гъвкава да хармонизира звуково една среда за определен период от време. Особено когато се представя от музикант с култура, с много опит и със силно изразен вкус към умния, проблематизиращ прочит, към специфичния звуков баланс, позволяващ деликатно разгръщане на формата, разкриване на драматургичната й специфика. Надявам се, че сега, когато диригентът Пламен Джуров не е вече постоянно ангажиран с ансамбъла “Софийски солисти”, може би ще го виждаме по-често на пулта като симфоничен диригент. Дирижирал е, разбира се, симфонични концерти, но днес определено и неговата личност би била много полезна за изграждане и поддържане на равнище в стиловите решения и съответстващото им звукопроизводство – особено в репертоар, който напуска територията на клишираната класика.
Радиооркестърът не е свирил пиесата на Хераклит Несторов от февруари, 2012 година – тогава с шеф-диригента си Емил Табаков. А доста години по-рано пиесата е дирижирана пак от Пламен Джуров в София (Софийска филхармония) и в Русе – с Русенска филхармония на фестивала “Мартенски музикални дни”. Това е най-изпълняваната творба на Несторов в България, дори не знам дали не е единствената му симфонична творба, намерила място в програмите на нашите оркестри в последния половин век. Допускам, че е въпрос и на намиране на оркестров материал на останалите му, съвсем малко, но съществуващи оркестрови композиции. Стилът на Несторов формулира един елегичен импресионизъм – богатството на оркестровия колорит е впечатляващо, но той все пак е средството за по-интензивно въздействие на поезийното настроение на тази великолепна пиеса. Точно в тази посока бе и диригентският прочит, който великолепно балансира и заедно с това тушира вероятността колоритът да засенчи забележителната логика в развитието на поемата, но без да пропуска възможността да нанесе по-тъмни, матови цветове върху звуковата картина. Избра леко задържано темпо, което не се отрази на музикалното движение още по-малко на тихото благородство на инструменталното слово – създаде и удържа константен тонов дискурс, който наложи идеята за стилна, ненатрапчива, замислена изповед. Контрастно в програмата настъпиха две аржентински творби, свързани с тангото, което единият от посветилите му се композитори от първата половина на миналия век Енрике Сантос Дисеполо определя великолепно като “тъжна мисъл, която се танцува”. И, разбира се, с бандонеона – тази вечер в ръцете на солиста Стоян Караиванов с музиката на Пиацола и неговия колега, сътрудник и сподвижник Бинели. Миналия сезон, към края на 2021 слушах Стоян Караиванов в Пиацола-програма и сега ми е приятно да установя, че неговата инструментална активност вече не разчита само на определението “първи бандонеонист в България”. Минал е на друго равнище, което повече се чу в Концерта на Бинели, който разчита и на други мелодико-ритмични формули освен тангото. Придобил е техника, много по-сигурен е в разпределението на тежестта по отношение на артикулацията и динамиката на звука, също и скоростта и отчетливостта на пръстите не е проблем. Но “Адиос, Нонино” още му се съпротивлява. Защото работата с меха при автор като Пиацола е твърде сложна. Сложна, защото именно чрез него се постигат онези метаморфози на звука, които нюансират постоянно и безкрайно чувствеността в гласа на инструмента. И я отвеждат до дълбините на душата. Затова бандонеонът е незаменим в жанра. И в Аржентина, естествено. Един друг велик аржентинец, Ернесто Сабато в есето си “Тангото – песен на Буенос Айрес” пише нещо много съществено, точно по повод историята на “кръстосания танц на кръстосани хора”, когато “… се появява бандонеонът, който дава окончателен облик на великото несъзнателно творение на множеството. Тангото сега ще постигне онова, за което е предназначено, което свети Тома би нарекъл “онова, което беше преди да бъде” същността на тангото. Сантиментален, но драматичен и дълбок инструмент, за разлика от лесния и живописен сантиментализъм на акордеона, той ще раздели тангото завинаги от забавната украсеност и от безнравственото наследство” (превод Румен Стоянов). Когато се постигне подобно внушение с бандонеона, това се отразява безусловно и на реакцията на музикантите в оркестъра. Просто то е като магнит, няма човек със слух и чувствителност, който да не се залепи за него и, съответно, да постигне онова, което е пожелал да ни съобщи Астор Пиацола в тази тъжна пиеса-песен, посветена на паметта на баща му.
Ако има някакъв паралел между аржентинците и техния френски колега от деветнайсети век Бизе – то в случая това може би е танцовото увлечение. Бизе го демонстрира в своите две сюити от сценичната музика към пиесата на Алфонс Доде “Арлезианката”. На пръв поглед със съвсем различен музикален маниер на “обиграване” на танца с щедър в състава и обема си оркестър и в пълноценното му използване. Но ролята, която отрежда на менуета, корильона или фарандолата, както и подчиняването на очакванията за музика, съответстваща на заглавията на частите – като пасторал, адажието или интермецо, издига декларираните намерения над всичко и за целта играе ефектно с инструментариума и с характерния за танца ритъм. Тук беше много съществен овладяният подход на Джуров, който не се задоволи с ефектната външност на музикалното движение, а извади латентните възможности за експониране на онези, на пръв път поглед недоловими залежи в структурата и потенциала им в развитието й. Музиката на Бизе, включително и в тези сюити, изкушава често и изтъкнати диригенти да прибегнат към ефектно спекулиране със заложеното в нея по отношение на мелодиката, ритъма, по отношение характера на оркестъра. Тяхната екстровертност е изкусителна. Опитният, мъдрият диригент, какъвто е Пламен Джуров, не се поддава само на този вид примамливи предложения от страна на произведението. Той предложи и изгради друг тонов дискурс – хармонизиран и балансиран – тук красотата дойде от задвижването на вътрешните импулси в творбата, които създават, определят и поддържат енергията на движението. Които дефинират характера на творбата. Обагрено в цветове, обвито в жива, предизвикателна ритмична тъкан произведението на Бизе мина на един дъх. Бе много приятно да установя за пореден път, че когато на пулта стои диригент с мащаб, целенасоченост, култура и вкус, дори в гастролен концерт е възможно да се промени излъчването на състава, чийто звук, независимо от заложените в творбата предизвикателства към повече “атрактивност и императивна отвореност, откритост на звучене” тук се извиси благородно, с контрол върху форте-изблиците. Обичам подобен оркестров звук. Чувам го само когато на пулта са диригенти, които мнозина техни “наследници” искат да поставят, да преместят в група със затихващи функции. Без да отчитат, че именно от тази група биха могли да усвоят много тънкости на занаята, които да превърнат в свои навици – още повече че очите им постоянно шарят отвъд Драгоман и мечтите им все са свързани с две-три прочути зали в Европа. И не се сещат, че европейската симфонична култура, колкото и да е тръгнала в ентъртейнмънт-посоката, все още изисква, предпочита състави с култура, с широк и нюансиран звуков и тембров диапазон. И диригенти, които знаят как да го постигнат. Българският оркестрант, и българският слушател имат въпиеща необходимост да са по-често в контакт със зрелостта и опита на музиканти, на диригенти като Пламен Джуров. Хубаво би било (но това отдавна е в сферата на мечтите) когато те дирижират, по-младите им колеги да са в залата, дори с партитура в ръце и да слушат какво се получава. Ще бъде полезно – и за тях, и за българската оркестрова практика.